цъфтеше топло люляково синьо
и тъжно се усмихваха в небето
Богородица и блудният и син
Аз бях наистина далечен
по далечен и от най далечната звезда
Бях в Рай на край Света измислен вечен
и блажен се излежавах под дървото на греха
Без капка срам без атом свян пилеех
дареното от боговете и клонесто
дърво ми кимаше с глава
Осъзнах внезапно: че съм слят в Ин и Ян
че преди да дойдеш ти с змията
си дала вече ябълка, но не на мен
А аз бил дал съм, но не на теб реброто
И изгубих алхимичната магия
Отровен убийствен чувствах се безроден
в една не истинска игра на мъж с жена
Играта древна на змията с аналога,
която сочи непосилна за човека свобода
И затова сега ора с ръце земята
и с гърбав пот изплащам си греха
На ум броя трохите си в ръката
и преглъщам трудно чуждата вина
И плача гърча се в несвяст ора земята
и с сълзи напоявам и трева и черен гроб
Затова реших: не Ин не Ян
Не висящите градини на Семирамида
Не Тора не Библия не Еклесиаст
Ще бъда Семето на бягащото Време
И разкрепостил от раз Небето и Земята
реших на себе си да бъда Бог
И заваляха на падналите Ангели перата
в тих дъжд от светлина
и капки грях
Никола Анков,
от брега...
Без да губиш мъдростта си:
"Не Тора не Библия не Еклесиаст
Ще бъда Семето на бягащото Време
И разкрепостил от раз Небето и Земята
реших на себе си да бъда Бог
И заваляха на падналите Ангели перата
в тих дъжд от светлина
и капки грях"
Без да губиш мъдростта си:
"Не Тора не Библия не Еклесиаст
Ще бъда Семето на бягащото Време
И разкрепостил от раз Небето и Земята
реших на себе си да бъда Бог
И заваляха на падналите Ангели перата
в тих дъжд от светлина
и капки грях"
Благодаря, Дела Раи, че си тук, при алхимика!