Мислено погалих ти лицето цъфтеше топло люляково синьо
и тъжно се усмихваха в небето Богородица и блудният и син
Аз бях далечен по-далечен и от най-далечната звезда
Бях в Рай на край Света измислен вечен и блажен
се излежавах под дървото на греха Без капка
срам без атом свян пилеех  дареното
от боговете и клонесто  дърво ми кимаше с глава
Осъзнах внезапно: че съм слят в Ин и Ян
че преди да дойдеш ти с змията си дала
вече ябълка, но не на мен
А аз бил дал съм, но не на теб реброто
И изгубих алхимичната магия Отровен убийствен чувствах се безроден
в една не истинска игра на мъж с жена Играта древна на змията
с аналога, която сочи непосилна за човека свобода
И затова сега ора с ръце земята и с гърбав пот
изплащам си греха На ум броя трохите си в ръката и преглъщам трудно
чуждата вина И плача гърча се в несвяст ора земята и с сълзи
напоявам и трева и черен гроб
Затова реших: не Ин не Ян
Не висящите градини на Семирамида
Не Тора не Библия не Еклесиаст
Ще бъда Семе на бягащото Време
И разкрепостил от раз Небето и Земята
реших на себе си да бъда Бог
И заваляха на паднали Ангели перата в тих дъжд от светлина  и капки грях  

Никола Анков, от брега...