И аз не знам защо но е хубаво...
автор: doktora
Планински гърбици се извиват с усещането за къснопролетен дъжд. 
Илион отдавна е история написана от слепец. Сократ е изпил чашата безсмъртие, широкочелият философ е в изгнание. И никой нищо не знае.
Буйни, реките от върха пълноводно тичат надолу надолу, сгорещени 
и стремглави млади жребци подир пъргави кобилки пръхтят ли пръхтят. 
В изпаренията на бездънните рилски езера, духът на Беинса Дуно 

вдишва паневритмия, издишва бяла хармония. И жълторъждиво от нетърпение слънце срамежливо гали голи хребети, млади гори и росни поляни.
---
В широките океанските вълни сред плясък и солени пръски играят, гонят се, 
любят се красиво белите делфини. И ласките им топят ледовете. Дядо Фройд, старият евреин, замислено усмихнат ме гледа изучаващо...
и за един единствен миг Земята спира да се върти...и преди да се отървем от от нейното обсебващо привличане завалява онзи целебен дъжд от теменужки и сини лалета...
и всичко си идва по местата, контурите на нещата се избистрят и този озонен дъжд ражда анионите си, лекувайки с чакри милост.
---
И аз не знам защо...но е хубаво. И точно сега полегнал съм на хълбок в най-зелените ливади на въображението си, където два хоризонта и един отвесен свят неизменно притеглят изгърбените ми надежди. 
Където вглъбени в тишина светове поглъщат разкроените от мен звуци. 
А боговете от Олимп са смътен спомен, когато мислено рисувам една къдрава овца по Млечния път.
Там, където...където летят безсмъртни душите на вечните поети.

Никола Анков