Когато съм безпрешлена змия и свличам свойта кожа,
тогава гъвкаво и рижо запристъпвам в есента.
Минало и бъдеще ще ме докоснат.

Там, на края на света, по икони стари над стените бели,
лунен лъч свисти и гравира време с кървави резци,
патинира сини дрожди във очите слепи на светците,

Преди здрачаване смалявам себе си. 
В себе си загледан пия чашата с вода и сол.
И с меките пера на виолетовия залез

На Станка Бонева
Раздалечените вселени
невидимо сближават

Облаче видях. Душата бяла на листото.
Ветрец полъхна. И усетих
как в мен всели се.

Денят
протегна облак
и прегърна залеза