Реших се, и те затворих в невероятните дъги на паметта си, мила моя любов, да ми светиш  най-вече с отсъствието си. И отместил с ръце тишината те запратих в късните сенки на лилавото време да пиеш светлина от презряло грозде дълго тъпкано с нозе от мургава жена.

----

Когато ти обърна към мен клоните на дървото си, пред моя прозорец се разлюляха  изящните извивки на плътта ти, усмивката ти на същинска изкусителка поиска невъзможното от едно дете. И тогава заваля онзи незабравим жълт пясъчен дъжд, примесен с уханието на средиземноморска пиния, силно арабско кафе и меко утринно маракаибу. Морето се разсъни, мързеливо протегна ръце и се опита да ни дръпне пясъка изпод краката. Отворих очите си и видях как сънят ми, утринна омара източно вълшебство и северно сияние в едно, се изпари бавно в облачета бяла пара. Славей, държан в златна клетка, за-трели високовисоко, трепетно и сладостно. И долових вибрации в слабините си, аз, самотният разгонен самец, наказан вечно да търси своята женска.

----

Хей ти, приказно момиче от мокрите детски сънища. Хей ти, знойна баядерка на съня ми от момчешките години, аз още дочувам твоето
„я хабиби”, долавям с ноздрите си мирис на средиземноморска мирта
в смолистите ти коси. И виждам как през синкавия дим от финикови свещи се отразяват сенките ни по стените на пещерата. Как медният звук на шарено дайре от кокосов орех се впива хищно в сетивата ми, как плавните и сладострастни полюшквания на предизвестена плътска наслада ме правят безтелесен. Как идеше ти, огнено властна и безотказно решителна. И с горещия си дъх на страстна жрица на любовта решена на всичко да ме имаш завинаги.

И  ето  Е г о - то на детските ми илюзии се разпръсна на хиляди и хиляди цветни стъкълца. Калейдоскопът, калейдоскопът на безгрижното ми и очарователно глупаво детство не съществуваше вече…

Тихо се плискат вълна след вълна. Безлични еднояйчни морски близнаци не знаещи нищо един за друг. Останал сам на брега на световния океан. И попил следите на пясъчните ми страхове, споменът, белият спомен на младостта ми, се отдръпваше бавно в тъмните остриета на ненаситните зеници на Времето.