И нечакан, мим палав, димът над комина, 
рисува в черно и бяло силует на жени... 
И понесъл на гърба си умората бяла, 
този ден се прощава с овце и с кози, 
с птици, с дървета, с лозя и с треви, 
прегърнал обикновените хора на село. 

И продължава да вали из ведро.
Капчуците капят в 7/8 такт ръченица.
Небето се слива с морето в екстаз. 
И текат ли текат пълноводни реки, 
преливат грехът първороден.
---
С разширени зеници помирисвам тревога.
И всичко се стапя в голямо и мътно петно, 
оцветило само за миг: лотоси в езеро, 
ябълка в райска градина, където 
усмихнато босо дете с разранени 
до кръв колене... 
буква по буква срича живота.
---
Дъждовно райе, отразено в огледало напукано. 
И се стичат по прозорците сълзите чисти на Бога.

Никос Варналис
от брега...

Много хубав стих с много слоеве, които трябва да се разгръщат, с наслада!!!

I blagodaria za komentara! :)