Облаче видях. Душата бяла на листото.

Ветрец полъхна. И усетих

как в мен всели се.

И попи.

Разкърших раменете си. Не идеше зора.

И погледнах към дървото -

то гледаше ме

със очи.

И с нозете си усетих, че аз съм вкоренен.

Тогава с клони взех вода.

Реката е наблизо.

Ръснах.

И прелях дървото. Някой ставаше трева.

Не помнех. Аз бях листото.

И сякаш себе си

прелях.

Душата бяла на листото.

…

И изгря зората.

Никола Анков