Прочетен: 611 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.01.2018 09:34
Някога отпратих спомените си. Едните като птици отлетяха към друго небе. Останалите – кротки мравчици, поеха по тъмните лабиринти към долната земя. Сега се опитвам да ги извикам и да ги върна тук – в дома им. Поглеждам през пукнатината на миналото. Очаквам и там да съмне, за да видя всяка драскотина, грапавина и петно по неравния и нагъващ се непрекъснато релеф. Тук е моят стар свят, в който слънцето изгрява и залязва, снеговете - дълги и носталгични някога, сега са кратки, а есените – преди огрявани сякаш с митичното златно руно, са сиви и унили. А в прашните му ъгли, омотани в паяжини, дремят още призраци. И сънищата ми са трескави – от нищото току изскача някой от тях и ми шепне нещо, което не разбирам. Усещам какво трябва да направя - да превъртя обратно часовника и да върна спомените. Вярвах, че без тях ще съм абсолютно свободна. Вярвах, че тъгата ще намери друга къща. Че сегашно време е моето време. Но защо сводът винаги е пуст - без гънка от птица? Защо пейзажът все повече се смалява – до малка фотография. Започнах да слагам всяка сутрин трохи и паничка с вода на перваза.
Чакам ги. Чувствам ветрец от криле.
Идат.
Голямата игра започна: Русия и Китай „пр...
Помагай, но не на всеки!